Проф. д-р Параскев Стоянов е един от най-видните български медици, обществен деец и основоположник на редица клонове на здравното дело от края на XIX и началните години на XX век.
Със своята практика, здравна просвета и личен пример допринася твърде много да се насочи младата българска медицина към правилно и модерно развитие.
Човек с нежна душевна тъкан, тoй е принуден да вирее и плододава във време на алчност, омраза и завист.
Роден е в Гюргево, Румъния на 30 януари 1871 г. в семейството на немкинята Габриела фон Валтер и русенския търговец Иванчо Стоянов. За разлика от мнозина свои връстници пред него не е стояла мъчнопреодолимата преграда на оскъдицата и недоимъка. Търговсият нюх и деловите контакти на неговите предци създават необходимите предпоставки и материална обезпеченост за придобиването на прилично за възможмостите на семейството му образование. Желанието на родителите и техните добри финансови възможности отвеждат юношата първоначално в букурещкия лицей “Св. Сава”, а по-късно – в медицинските университети на Франция, Швейцария и Румъния, за да завърши блестящо през юли 1895 г. във Вюрцбург със защитена дисертация на тема “Върху сърдечния карцином”
Още същата година е назначен за ординатор в Ловешката държавна първостепенна болница. Този град се превръща не само в негово професионално, но и семейно начало. Тук свързва живота си с руската еврейка Нина Лейн, тук на следващата 1896 г. се ражда синът му Аркадий, а в 1901 г. – и дъщеря му Лидия, на която заради безграничната любов към Ловеч прибавя като второ име древното наименование на града – Мелта.
Още в първите години на дейността си, д-р Стоянов се очертава като учен с многообразна и оригинална научна продукция. В първите си публикации той изказва доста смели и практически непознати похвати от отделни страни на медицинската практика. Това е по време на първото му пребиваване в града (1895-1897 г.)
Близо двегодишната работа в ловешката болница във вътрешното,инфекциозното и кожно-венерическото отделение е истинска школа за професионално усъвършенстване, а усърдието му в усвояване тънкостите на хирургията, многобройните операции и разновидностите на хирургическа интервенция, осъществявани от него, печелят симпатиите, благодарността и благоразположението на обществеността в града.
Този престой в Ловеч се оказва мощен стимулатор за началото на историческите му проучвания, тук за първи път той влиза в досег с миналото на града, тук поставя началото на следата, неизбледняла и непомръкнала и до наши дни. Поразен и очарован от красотата на древния град, въодушевен от миналата му слава и величие, той става инициатор за основаване на комитет за въздигане паметник на ловчанлии, участници в борбите за национално освобождение.
В професионално отношение впечатляват неговата упоритост, всеотдайност и стремеж за усъвършенстване. Интересува се,какво се върши в различните области на медицината във Франция, Австрия, Германия и родната Румъния. Добър шанс в това отношение му дава спечеленото с конкурс право на двегодишна специализация по хирургия във Франция и Германия. Клиниките в Париж, Хайделберг,Берлин и Лайпциг, а по-късно в Берн, Лозана и Лондон с отличните възможности и условия за овладяване хирургическата диагностика и оперативна техника, под непосредтвените наблюдения и напъдствия на световноизветните хирурзи и преподаватели Жан Луи Фор, Терие, Бергман, Израел, Ю. Волф и други са сигурен катализатор и верен ориентир към върховете на професията.
Веднага след завръщането си в България, той напуска Ловеч и не без помощта на баща си е назначен за старши лекар в Русенската първостепенна болница.
Не можем да гадаем причината за напускането на града, както и за краткотрайния престой в Русе, но още на следващата 1900 година със министерска заповед той отново е в Ловеч, вече като старши лекар.
Поласкан от вниманието и демонстрираното уважение към него в европейските клиники, с пораснало самочувствие и професионален престиж, воден от идеята за приемственост, тук “той започва с прекрасен педагогически похват да учи по-младите и неопитни. Стремях се – пише д-р Стоянов – винаги да създавам ординатори – специалисти, които да могат сетне самостоятелно да управляват една второстепенна болница и да създават, дето бъдат един хирургически център...Мисля – продължава той – че е по-приятно за специалиста, когато си свърши кариерата, да знае, че е създал няколко млади специалисти, които при него са научили азбуката на хирургията, отколко да има няколкостотин по-малко собственоръчно извършени операции.”
По времето на близо 4-годишния престой в Ловеч,наред с тежките професионални задължения, д-р Стоянов развива и широка обществена дейност. Членува и работи в почти всички дружества и организации. Като председател на македонското дружество в града той застава непоколебимо срещу опитите за посегателство над българщината в Македония. През 1901 година взема активно участие в читалищните работи и заедно с Иван П. Димитров и Иларион Драсов е избран в комитета по уреждане на музея към читалището. На следващата 1902 г. става председател на читалище “Наука”. Същата година по негова инициатива, на унгарския учен и пътешественик Феликс Каниц е присвоено званието почетен гражданин на Ловеч, почетен член на читалището, а музея е наречен на негово име – Ловчански народен музей “Феликс Каниц”.
Веднага след второто му идване в града е избран за председател на комитета за издигане паметник на загиналите ловчанлии. През 1901 г. прави анкета и записва спомените на съвременници и сподвижници на Васил Левски от града, преки участници в националноосвободителното движение. Чрез тях той още един път ни среща с “най-чистонародния българин”, дава ни възможност, по знайни и незнайни пътеки в града - издигнат за център на ВРО, да надникнем в душевния свят на героите, изпитали благоговейното чувство от общуването си с Левски.
Анкетата е правена във време на сложна психологическа обстановка, когато голяма част от дейците на предосвобожденската епоха минават на заден план, стават непригодни за “възродения живот”. Заедно с тях в забвение отиват и идеите им, гаснят последните въгленчета от огъня на изумителната в историческото развитие на българския народ възрожденска епоха, унищожават се частици българска история с непреходна стойност, творци и свидетели на която са те.
Истинската сила на д-р Стоянов като талантлив изследовател – краевед проличава при анализа на данните от събраните спомени, известни като “Материали за историята на града Ловеч”. Тук той ни убеждава, колко много регионалното се е сраснало и е станало неотделима част от общонационалното. Още веднъж се уверяваме, че голямата историческа личност добива своята стойност и измерение единствено и само върху проекцията на обикновените човешки характери. Чрез тях непредубеденият читател и специалист ще намерят интересни и запомнящи се моменти, ще се докоснат до големите и трайни измерения на личността на Апостола, ще почувстват мястото му в историческата съдба на нацията, смисъла на саможертвата.
Събраните впечатления д-р П. Стоянов използва като градиво на книгата си “Градът Ловеч като център на Българския революционен централен комитет, столица на Васил Левски и роден град на поборника Тодор Кирков”, като средствата от продажбата й предоставя за издигане паметника на Тодор Кирков. През 1902 г. година написва и пиеса за Кирков, прави превод от немски на оная част от книгата на споменатия вече унгарски учен, етнограф и пътешественик Феликс Каниц, която се отнася до Ловеч. Впоследствие, когато канализира усилията си към историята на българската медицина, написва “Санитарна история на град Ловеч”.
От края на 1902 до 1905 г. е старши лекар на хирургическото отделение в Плевенската болница “Цар Освободител Александър II”.
Истинска реализация като лекар-хирург и болничен администратор д-р Стоянов получава по време на 13-годишния си престой в перлата на нашето Черноморие – Варна. Тук оставя трайна следа в развитието на болничното дело, периода се характеризира с поредица от “научни изследвания, както в областта на медицината, така и в благоустройството и живота на Варна.”
Първоначално е старши лекар в хирургическото отделение в Марийнската болница, а наскоро става и нейн управител и с присъщата му енергия и себеотдаване се захваща да работи за превръщането й в модерно здравно заведение. Осигурява рентген и пералня, създава и оборудва “гинекологично отделение, електро и физиотерапевтични кабинети, модерно хирургическо отделение. Прокарва и парно отопление”. Не без основание неговите биографи считат, че с извършеното тук “не само за България, но и в световен мащаб, той израства като един от създателите на таласотерапията, хелиотерапията и фанготерапията”.
Друга важна заслуга на д-р Стоянов е, че полага похвални усилия да събере и запази разпиляното наследство на народната медицина. Доста преди Петър Димков той обосновава някои принципи на лечение, почиващи върху природосъобразния начин на живот в съчетание с естествените природни средства за лечение.
В ежедневните контакти с обикновените хора записва рецепти и наставления, синтезирани бисери на народната лечителска мъдрост.
Когато говорим за достойнствата на Варненския му период не може да не споменем неговите заслуги за уреждане аквариум в града, на летен санаториум за лимфатични и малокръвни деца.
В същото време не секват научните му изяви. През 1907 г. участва на II Международен конгрес по физиотерапия в Рим. През 1911 г. е на конгреса на южнославянските хирурзи в Белград.
Освен редица публикации, свързани със спецификата на дейността му, през периода той проучва и историята на Варна и Варненско, оставя ценни бележки за миналото на града, за Аладжа манастир, Побитите камъни, за братята археолози Шкорпил и др.
Владее 10 езика. Води кореспонденция на български, руски, френски, немски, английски, италиански, румънски, турски и арменски езици. Участва в морска научна експедиция, превръща фотографията в поредното хоби, прави дарения на Варненския музей. Интерес проявява към българските дърворезбени школи, колекционира марки, работи за развитието на туристическото движение в България. Редица години прекарва летните месеци в с. Орешак, Троянско.
Всичко това изглежда не се е харесало на някои хора от княжеския двор, влиза в конфликт с тях и през 1910 г. напуска Марийнската болница и продължава като училищен лекар във Варненската мъжка гимназия. И тук прави нововъведения. По научному обяснява нуждата от въвеждането на гимнастиката, от строеж на гимнастически салони, прави предложение за въвеждане на нова учебна дисциплина “ръчен труд” по столарство и железарство.
В 1918 г. печели конкурс за професор в Софийския медицински факултет и до края на живота си остава титуляр на катедрата по хирургическа пропедевтика. Написва и няколко учебника. И както е съдено в подобни случаи, призванието не идва от своите. Макар че до края на живота си /1940 г./ в продължение на 22 години е професор, той нито за ден не е избиран в Академичния съвет. За сметка на това международното признание е значимо. Избран е за член на международните асоциации по физиотерапия и хидрология, на френското и италианско хирургически дружества. Член е и на Международната асоциация по история на медицината, и на изградената към нея Комисия по народна медицина. Името му заема достойно място и сред светилата на световната медицинска наука в библиографския лексикон на Изидор Фишер.
В заключение цитат на част от писмото на проф. Иван Шишманов до д-р Стоянов от 5 януари 1909 г., което най-добре и най-пълно го характеризира като личност и гражданин: “Човече, какво ти е Каниц, какво са ти археологическите дружества, аквариумите и сметогорилните, та вечно се въртиш и нарушаваш спокойствието ни? Стой си мирно, гледай си там хирургията, управлявай си болницата, дери пациентите си – вечер кисни из бирариите и кафенетата, ланкай, клюкарствай, псувай от най-високия до най-ниския. Вкъщи те чакат добра жена и умни дечица. Похапни си, попий си, па си легни, завий се с юргана до уши и хъркай! Нещастнико, ти не щеш? Ти искаш да оправяш света! Кой ти е крив, ако светът не желае да се поддава на твоите “капризи”. Кой ти е крив, че не уважаваш елементарните закони на мързела, който и в природата играе такава роля /закон на противодействието, на инерцията/. Та значи боклукът ще гориш. Да бях Ибсен, щях да съчиня символическа драма “Смет”! Какво ли не бих могъл да докажа! Вредата и ползата от моралния боклук. Как последният може да дава даже умствена енергия...ако се изгори! Докторе, не можете ли да изнамерите действително средство да се очисти България от НРАВСТВЕН смет. Вие, който сте тъй изобретателен, помислете, негли ще намерите нещо. Готов съм да Ви доставя патент, ако успеете.”
По-точна оценка за живота и научната дейност на проф. д-р П. Стоянов преминал в непрекъснат труд и борба с пошлото и уродливото, белязан с възможностите на перфектен учен и изключителен ерудит, едва ли би могло да бъде дадена.

Автор на този биографичен материал е Иван Лалев – директор на Исторически музей - Ловеч